Днес се навършват 150 години от обесването на Васил Левски. През тези 150 години българският народ минава през какви ли не премеждия, катаклизми, национални кризи, предателства.
Въпросът е какво научи българският народ за всичките тези 150 години?
Риторичен въпрос.
А Левски ни гледа. И съм сигурен, че не е доволен.
Един турски офицер, тръгнал по следите му, посочени от предател, за да залови Левски.Но какво видял на калната пътека преследвачът? Във вдлъбнатината от неговата стъпка се била събрала дъждовна вода и от нея кротко пиела сърна. Трепнало сърцето на турчина и той си казал: “Щом сърна пие вода от стъпките на този човек, значи той е светец”. Върнал се в София и си подал оставката пред миралая.
Миралай Тефик бей – човек по ориенталски мъдър, желаещ не просто да унищожи физически Левски, а да го превие и така да смаже цялата рая, е изпитвал такова уважение, че е искал да помогне на този удивителен мъж. Може би на моменти е забравял, че са от два различни свята, че са непримирими врагове!... Но Левски не подава ръка, не откупва живота си! Апостолът избира смъртта пред позора. Турчинът не е могъл да направи нищо!...
Тефик бей влиза замислен в кабинета си и в пълно мълчание сваля ордените. Не отговаря на въпросите на своя подчинен. А после признава поражението си:
- Хитър и прозорлив е... Умен човек, има честни очи, които дълбоко в мене гледат... Ако не бях турчин и не бях миралай, щях да тръгна след този човек!
- Ти си луд, Тефик бей! – възкликва Орхан бей – Неговите дири свършват до бесилото.
- Не! Започват от бесилото! Ти нищо не разбираш – ние с тебе живеем, за да умрем. Той умира, за да живее!...
Признанието на врага е най-голямото признание за един воин. Един враг на всичко българско, удря плесница в лицето на позора ни български и ни дава урок по чест и благородство!...
Историята взех назаем от тук.
