сряда, 28 май 2014 г.
Българинът, когото обесиха
БЪЛГАРИНЪТ, КОГОТО ОБЕСИХА
Макар че не беше напускал Турция,
Сабри Кадир смяташе себе си за
европеец не само защото беше роден в европейската част на Истанбул, а и защото знаеше френски, защото беше
завършил модерното военно
училище, където
жадно беше поглъщал всяка обясняваща положението в
страната мисъл
на чужденците преподаватели
и главно защото беше
духовен син на Ахмед Мидхат паша, единственият
истински европеец в империята.
Докато служеше в Багдатския вилает,
Сабри Кадир често бe разговарял
с пашата. Губернаторът го обичаше и го канеше в къщата си,
макар че младият офицер беше мюлезим или
по европейски лейтенант и разликата в чиновете им беше голяма.
“Не сме добре, никак не сме добре!” - казваше с въздишка Мидхат
и обясняваше на
младия
човек,
че
Турция дължи
на чужди
банки пет
милиарда франка, а дефицитът на държавния бюджет е три милиона лири.
В страната няма пътища, за да се развива
търговията, няма модерни висши училища и не се изпращат млади хора в чужбина, за да се изучат
за инженери и за други специалисти и да тикнат напред местната промишленост. Прочети целия разказ тук
Разкази за Левски
Здравейте, патриоти!
Надявам се да сте добре и всичко да върви добре с вас и покрай вас! Няма да ви губя времето с празни приказки, а ще карам по същество - с мен се свърза Наум Дишев. Той ме потърси, защото неговият баща - Димитър Дишев - е посветил живота си на Левски и е написал 16 разказа за Левски, които в последствие се издават в книгата "Здравей, българино Кунчев!". Наум Дишев предостави два от разказите, за да можете да ги прочетете и да решите, дали да си закупите книгата от e-knigi.eu.
И не забравяйте, че скоро е 2-ри Юни и в 12:00 трябва да станем на крака и мълчаливо да почетем героите, загинали за Освобождението на България! Ето го и единият разказ, а другият ще пусна в отделна публикация :
РАЗБРАХ ТЕ,
ДЯКОНЕ!
Йордаки Хаджиминчович и Васил Левски не се бяха карали и
почти не бяха говорили, а само веднъж на именния ден на Евлоги Тулчалията си
бяха разменили по една кратка приказка. Тогава Йордаки прекъсна разказа си за
видяното по Немско, погледна предизвикателно Василя Левски и попита:
- Какво, не вярвате ли ми, господине?
Беше през първите месеци на 1869 година. Йордаки се беше
върнал от Лайпциг и беше казал на домашните си, че идва да си почине от
учението. “Тъй ами! - подхванаха думите му майка му и леля му Атанасия. - Че то
не е лека работа туй, науката, я виж как е прежълтяло момчето!” На хаджи Нено
не му беше много по кефа туй прекъсване, но махна с ръка: “Нека остане пък. То
беше хубаво по-скоричко да завърши, че да поеме работата тука, ама...” Прочети целия разказ тук
Абонамент за:
Публикации (Atom)