сряда, 28 май 2014 г.

Разкази за Левски

Здравейте, патриоти!
Надявам се да сте добре и всичко да върви добре с вас и покрай вас! Няма да ви губя времето с празни приказки, а ще карам по същество - с мен се свърза Наум Дишев. Той ме потърси, защото неговият баща - Димитър Дишев - е посветил живота си на Левски и е написал 16 разказа за Левски, които в последствие се издават в книгата "Здравей, българино Кунчев!". Наум Дишев предостави два от разказите, за да можете да ги прочетете и да решите, дали да си закупите книгата от e-knigi.eu.
И не забравяйте, че скоро е 2-ри Юни и в 12:00 трябва да станем на крака и мълчаливо да почетем героите, загинали за Освобождението на България! Ето го и единият разказ, а другият ще пусна в отделна публикация :



РАЗБРАХ ТЕ, ДЯКОНЕ!

Йордаки Хаджиминчович и Васил Левски не се бяха карали и почти не бяха говорили, а само веднъж на именния ден на Евлоги Тулчалията си бяха разменили по една кратка приказка. Тогава Йордаки прекъсна разказа си за видяното по Немско, погледна предизвикателно Василя Левски и попита:
- Какво, не вярвате ли ми, господине?
Беше през първите месеци на 1869 година. Йордаки се беше върнал от Лайпциг и беше казал на домашните си, че идва да си почине от учението. “Тъй ами! - подхванаха думите му майка му и леля му Атанасия. - Че то не е лека работа туй, науката, я виж как е прежълтяло момчето!” На хаджи Нено не му беше много по кефа туй прекъсване, но махна с ръка: “Нека остане пък. То беше хубаво по-скоричко да завърши, че да поеме работата тука, ама...” Прочети целия разказ тук

Йордаки не искаше да се връща в Лайпциг. Тежеше му не толкова учението, колкото това, че в оня голям град никой не го бръснеше за нищо и никой не го забелязваше, когато вървеше в навалицата. А в това градче на изостаналата отоманска империя той върви като цар, защото е един синът на чорбаджи Нено Хаджиминчович, който има търговски кантори във Виена и в Александрия. Върви тук Йордаки изправен и горд, облечен в хубави сукнени дрехи, с цилиндър на главата и лъскави обувки на краката и събира почтителните погледи на простолюдието. И ръкавиците си дори тук сваля със снизходителна надменност, сякаш казва “Гледайте как прави това нещо човекът с европейско възпитание.”
На именния ден на Евлоги Тулчалията Йордаки разказваше за животните в тиргартена на Лайпциг и за ратхауза, който е по-голям от цялата тукашна чаршия и като разказваше, хвърляше погледи към околните, за да види как те посрещат думите му. Всички го слушаха със зейнали от удивление уста и само някакъв непознат рус мъж, който бе дошъл с Тома Гешов, го гледаше без почтителност и в очите му сякаш имаше спокойна насмешливост.
- Какво, не вярвате ли ми, господине? - попита тогава Йордаки.
Непознатият се усмихна и не каза нищо.
- Не вярвате ли ми? - повтори Хаджиминчович.
Кажеше ли онзи нещо дръзко, Йордаки щеше да го насмете тутакси, като рече: “Какво искаш ти, господинчо? Да не мислиш, че не зная колко ви струват шапките! Повъртяли сте се някоя и друга година по Балкапан, по Галац и Гюргево, покиснали сте из влашките кафенета и сега на никого селям не давате! То, ако можеше по ханища и по кафешантани наука да се събира! Знаете ли вие, например, какво е леопарда, какво е кенгура, знаете ли, че и снегът, що е сняг, и той от деветдесет и седем съставки е направен и живак има в него, и сачикабруз, и оцетно сулфато?”
Не се стигна до такава тирада, защото непознатият го погледна в очите, позасмя се и рече:
- Нищо, господине, нищо. Аз само слушам. Разправяйте си вий.
- Хубаво, като е тъй! - троснато рече Йордаки и продължи: - Та ви казвам, госпожици и господа, че в този ратхауз, конак по нашему, могат да се поберат...
След някое време Томата и неговият приятел, когото той наричаше Дякона, станаха да си вървят. Погледнаха ги Лефтер даскала и Стоян Карамихалев, па се надигнаха и те.
- Имаме път да бием - обясни Томата на именника. - На Баждаркьой при Стоил кехая ще водя негова милост овце да купува. Той е търговец на овце.
Йордаки видя как погледна след тях Ангелинка, сестрата на Евлоги, видя как тя остана след туй мълчалива и замислена и разсеяно започна да отвръща на неговите закачки и се намръщи. Нима ѝ завъртя главата този рус и простоват човек, който не беше ходил по Европата?
Хубаво, като е тъй. Ще  платиш за тази заблуда, госпожице!
Ще ходи онзи по своите незнайни работи и уж ще печели от търговията си, а парите винаги ще са кът, ще води у дома си черни гаджали и ще си шушука с тях без да поглежда жена си, тя ще крие лице и ще плаче, а той ще ѝ се кара за нищо и никакво и ще тръшва вратата, тръгнал нанякъде, а в гърдите на бедната женица ще напира отчаяният вопъл: “Олеле, майчице, изгорях!”
Хубаво, като е тъй! Йордаки Хаджиминчович няма да дели мегдан с вагабонти.
Сбогува се чинно и с малко думи и с горд вид си отиде.
На другия ден беят прати да го повикат. Беят прати да го повикат! Когато Йордаки минаваше по чаршията, целият еснаф знаеше къде отива и гледаше подир него. Йордаки вървеше изправен и не въртеше глава, но все пак забеляза Томата и вчерашния му другар, които идваха откъм кафенето на Христо Цинцара, завиха покрай оградата на Панаретови и тръгнаха по тясната уличка нагоре. Изправи тогава още повече рамене Йордаки, защото със сладко вълнение усети голямата разлика между себе си и онези двама. Ще вървят те умърлушени покрай трънените плетища и между схлупените къщурки и никой няма да го е еня за тях, ще чупят със зъби откъснати от плета клечици и ще говорят за празни и глупави работи. В душите им няма да има нищо радостно, а в същото туй време Йордаки отива при бея! Ще го посрещне беят приятелски, ще рече  “Буюрунус, челеби. Едно кахве ще пиеш ли?”, ще се настанят на миндерлъците, ще изпушат по едно цигаро и Ешреф бей ще почне да го разпитва за  живота по Немско.
Никой друг българин в градчето не е канен в конака!
През следващите няколко години още два или три пъти се случи да срещне непознатия от именния ден на Евлоги и всеки път нещо трепваше в ума на Йордаки, сякаш с този човек той имаше спор някакъв и макар че добре знаеше кой казва истината в този спор, все пак с особено удовлетворение посрещаше и приемаше новото впечатление от всяка по-сетнешна среща, защото то още веднъж потвърждаваше неговата правота.
Веднъж го видя с износена и измачкана униформа на чиновник по железницата, друг път го срещна с уж хубави градски дрехи, но забеляза, че кундурите му са груби и разкривени и между тях и крачолите на панталоните се белеят дебели и плетени на ръка вълнени чорапи. Последното виждане беше в Хаджийкиния хан в Търново. Дяконът седеше на куп дялани греди до големия обор на хана и ядеше от една кърпица клисав хляб, сухо пожълтяло сирене и маслини. Йордаки се развика на файтонджията, закани се, че ще го набие с бастуна си, ако още се бави с впрягането, целият двор екна от гласа му и от чардаците надникнаха хора, а дяконът ядеше, без да обръща внимание на гюрултията и само веднъж хвърли лишен от любопитство поглед към Йордаки, сякаш си каза  “Този пък какво се е развикал?” Ядосан още повече, Йордаки се качи във файтона и седна изправен и с вдигната глава. Файтонът бавно и дори някак тържествено мина край свилия се в сетрето си човек на гредите. С ъгъла на окото си Йордаки видя, че той все тъй бавно и замислено дъвче. Балкапански философ!
След половин година време, в началото на седемдесет и трета, Евлоги Тулчалията каза на Йордаки, че видял онзи човек окован в железа, с превързана глава и с подпухнало и посиняло лице, раздърпан и страшен. Качили го в един шеркет в Орхание и го откарали с усилена стража към София. Йордаки го изслуша намръщен и важен, но не каза нищо. Него, сина на хаджи Нено Хаджиминчович, никога нямаше да го подкарат окован във вериги.
След Освобождението  разбра, че онзи човек се казва Васил Левски и че ходел по селата и по градовете да създава революционни комитети. Във вестниците пишеха за него и ликът му започна да се появява по кръчмите и в училищата. Величаеха го. Йордаки не казваше нищо, но след като поутихна опиянението от Освобождението, започна да подхвърля:
- Че какво пък толкова е направил този дякон?  Хайде холан! Свираше се по ханищата.
- Остави го бе! - го подкрепяше Златю Имаретски - Поборници! Сега се бият в гърдите, а ние ги знаем какви бяха. Келеши бяха!
- Не те ли е срам, господине! - избухна веднъж в кафенето Тома Гешов. - Ти плюеш безсрамно на най-светлия лик в българската история. За свободата на България изгниха костите на Василя Левски, за нея се бори той цял живот!
- То голяма борба беше! - се засмя Златю. - Голяма борба! На султана гащите му трепереха от страх. Да не беше, джанъм, Русията с топовете, щяхме чак до второто пришествие да чакаме свободата от  скитници като твоя дякон.
- Млъкни, турско мекере! - викна Томата. - Цяла България разбра кой е Левски, а само вие, дребни душици, ще си умрете като къртове, без да знаете какво нещо е слънцето!
- То си е тъй! - сви ехидно рамене Златю. - Ти си най-добрият дост на слънцето, защото все на припек дремеш.
Неколцината заврели се на хладно в кафенето приятели на Златю и на Йордаки се засмяха гръмко. Томата сгърчи лице, хвърли две дребни монети на масата и излезе.
След Освобождението на България и след като през осемдесет и първа година чорбаджи Нено се гътна от дамла, работите на Йордаки тръгнаха зле. Той пое търговията, но скоро разбра, че и за нея се иска майсторлък, какъвто той няма. Баща му се караше и се смееше, вайкаше се и се молеше “Недей тъй, човече божи! Ще ме съсипеш с тази цена!”, но в очите му и в очите на хората, с които се пазареше, имаше нещо, от което личеше, че въпреки кавгите те са си все пак свои. Йордаки се мъчеше да постъпва като баща си и също викаше “Недей тъй, човече божи!”, но оставаше чужд на тези видяли и патили търговци. Купуваше, доставяше, продаваше и губеше и накрая фирмата “Хаджиминчович и син” фалира и Йордаки стана писар в съдебното ведомство. Хокаха го началници, подиграваха му се другите писари, че прави много грешки и той все повече навеждаше глава. През октомври 1895 година, когато откриваха паметника на Левски в София, служеше  в Апелативния съд.
Отиде на тържеството, защото то щеше да бъде все пак развлечение в сивия му писарски живот и се смеси с навалицата. Слушаше речите и му беше чудно и дори смешно, че господата с фраковете и с цилиндрите размахват ръце и изричат гръмки думи за оня човечец с износените дрехи, който седеше на дяланите греди в Хаджийкиния хан и ядеше хлебец и пожълтяло сиренце. Хорът запя Ботевата песен “Обесвание на Васил Левски” и Йордаки усети как музиката нахлува в душата му и го издига на възбог, изправя плещите му и променя погледа му. Страшна и безутешна мъка и едновременно с това възторжена и светла радост имаше в тази песен. Йордаки изведнъж разбра, че тази мъка и тази радост са  много по-различни от неговите скърби и радости. Тъмна и пълзяща беше мъката му от ударите на съдбата през последните години и също тъй дребна и глупава беше гордостта, с която той минаваше някога по улиците на родния си град. За тази мъка и за тази гордост никой нямаше да направи песен.
Песента се издигаше величествено и лицата на хората около Йордаки бяха странно светнали. Той преглъщаше объркан и се питаше как стана тъй, че дяконът сега е велик човек не само в речите на големците, но и в сърцата и в душите на стеклите се на площада хора. Дали не бяха го набедили за герой и за апостол, защото изстрадалите през робството българи имаха нужда от измислени велики личности?
Имаше сред венците и цветята голяма фотография на Левски и на нея той беше такъв, какъвто го помнеше Йордаки, но сега някогашният чорбаджийски син го видя по друг начин. Вдигнал спокойното си и просто лице, Левски гледаше някъде далече и в очите му имаше и замисленост, и стаена усмивка, и нещо друго, което Йордаки не можеше да назове, но ясно разбираше, че този човек никога няма да спори за леопарди и за кенгури и е много далеч от празните приказки за оцетното сулфато и за деветдесет и седемте съставки на снега.
Усетил мълчаливия трепет на хилядите хора на площада, диригентът даде знак и хористите запяха песента отначало. И пак вдигна пълен с мъка взор пребрадената с черна кърпа майка България и се люшна със страшна сила на бесилото дяконът. Йордаки Хаджиминчович си мислеше, че наистина трябва да е притежавал голяма сила човекът, който величаво стоеше високо над естественото за обикновените хора желание да блесне и да покаже какво струва на един чорбаджийски син, който го гледаше с презрение.
Хорът пееше, Йордаки се взираше в лицето на Левски и му беше тъжно, че животът му премина така глупаво. Едновременно с това той беше и странно радостен, че макар и късно, най-после е разбрал нещо много важно. Йордаки беше доволен, че вече не е сред къртовете, които не виждат слънцето.
1972

Няма коментари: