понеделник, 29 март 2010 г.

Спомени за Левски от Шипка...

Мътните да ме вземат!! Как можах... Как можах да забравя!!! Не се побирам в кожата си от яд!! Преди малко повече от месец получих един имейл, от един господин. Имейлът беше от господин Данаил Гешев от град Шипка. Понастоящем г-н Гешев е уредник на Етнографския музей в град Шипка. Той предложи да ми предостави информация за Васил Левски, която е събирана от местния журналист и автор на книга за град Шипка, Пенчо Доксанлиев (който, за съжаление, вече не е сред живите. Светла му памет!).
Та ето и част от книгата на Пенчо Доксанлиев :

Ето че стигаме до най-обаятелния образ в нашата националноосвободителна борба — до Апостола на свобо­дата. Васил Левски се появил в Шипка само няколко ме­сеца след легендарната битка на Бузлуджа — малко вре­ме след Коледа на 1868 година. Дошъл от Габрово, пре­облечен като калугер. Мисията му била като таксидиот от Света гора да събира подаяния за манастира. И като божи слуга първо потърсил поп Павел, свещеник и зо­граф в Шипка. Същата вечер у дома на Маньо Бояд­жиев — учител по турски и френски език, се събрали ня­кои от по-будните членове на читалището, даскали, мла­дежи, ножари. Тъй се стига до създаването на Шипчен­ския революционен комитет, чийто пръв председател ста­ва Никола Поппавлов, председател и на читалището.

Словото на Апостола оставило дълбоки следи в сър­цата на шипченци, младежите започнали все по-често да се събират в читалището, да четат забранени книги и вестници. За тази дейност Лальо Григоров, по-късно опълченец от първа дружина, разказвал на своите род­нини: „Бях в Румъния. Върнах се в Шипка. След черко­вен отпуск по-будните младежи и даскалите се отбивах­ме в старата читалня на клепалнята и четяхме вестници, донасяни скришом от Румъния. Пренасяли ги първо от Русчук, оттам ги поемали кираджиите, криели ги под сте­пите на самарите и ги донасяли в Шипка."

През пролетта на 1869 г. Левски отново се отбива в Шипка, този път с отец Матей Миткалото. Среща се с членовете на революционния комитет, насърчава ги в на­родното дело, разговаря и с учителите Стефан Шахапов, Шиньо Чомаков, Дан Ангелов—Довника, Тепчо Анге­лов — Куция, Петър Богоев. Оставил и няколко броя на в. „Дунавска зора" и „Реч о Асеню Первому". Преоблечен като търговец на розово масло, Левски се отправя за Казанлък, а оттам за Стара Загора. В Шипка е идвал и Ангел Кънчев, минавайки по преките пътеки откъм Трявна за Бузлуджа.

И тъй спокойствието на шипченските чорбаджии би­ло нарушено. В селото започнала подготовка за велико­то дело. Всеки си имал своя калъчка, пушка или револ­вер; леели се куршуми, фишеци се пълнели с барут. Мла­дежите ходели на стрелба в дола на река Димовец и на Дейкови ниви. Но един след друг дошли тежките удари:

Ангел Кънчев се самоубил в Русе, Димитър Общи обрал самоволно султанската хазна в Арабаконак и тая аван­тюра донесла непоправими беди на българското рево­люционно движение. Застрашен бил и животът на Лев­ски.

През зимата на 1872 година, по нареждане на Старо­загорския революционен комитет, членовете на Шипчен­ския революционен комитет заедно с поп Павел органи­зирали безопасното преминаване на Апостола през про­хода до Габрово. Преоблечен като млада кадъна, съпро­вождан от един от най-благонадеждните членове на ко­митета Пеньо Кавлаков, Левски стигнал жив и здрав при игумена на Соколския манастир дядо Иларион.Малко по-късно Апостолът бил хванат в Къкринското ханче. И неговият заместник Атанас Узунов не пропус­нал да се отбие в Шипка, за да не гаснат въглените на бъ­дещия огън.


А ето и малко от спомените на Пеньо Кавлаков :

Пеньо Кавлаков, член на Шипченския револиционен комитет, навремето твърдял, че веднъж от Старозагорския револиционен комитет дошло известие: поробителите искат да отвлекат една девойка от Стара Загора и да я потурчат. Тази мома, за да не стане плячка на поганците, решили да я изпратят, придружена от верни хора, в Шипка и оттам през Балкана до игумена на Соколския манастир.

И наистина – една вечер двама старозагорци довели в селото “чудно хубаво момиче на около 22 години”. Размърдал се целият революционен комитет къде да го подслони. Настанили го в къщата на поп Павел. Безспорно свещенникът е бил запознат с конспиративната дейност на Старозагорския революционен комитет, който всъщност препращал към Габрово не друг, а самият Левски. Нещо повече, и двамата му сина – Баю и Никола, били членове на Шипченския революционен комитет, от които единият, Никола, бил негов председател.

След кратка почивка, към полунощ, Левски, преоблечен като девойка, тръгва по стария друм към Соколския манастир, съпроводен от Пеньо Кавлаков, член на комитета. Той обаче не бил известен, че съпровожда Апостола. Когато навлезли в манастирската гора, почнало да се разсъмва. “Момичето” слязло от коня на пътя и започнало да се предвижва “много кушкия”, т.е. предпазливо. След малко то запяло с ясен глас:

Кажи ми, горо льо, ти кажи
защо, горо льо, кат майка
всички дървета разелени
а само едно е сухо?

“Чичо, разбра ли каква е тази песен? – запитало момичето. “Каква песен, ако те чуе някой аскерлия, малко ще ти е куршумът.” – отвърнал Пеньо Кавлаков.

Смаяният кираджия разбрал, че не съпровожда какъв да е човек. Дошло време да си кажат тайните пароли на комитета и “момичето” разкрило, че е Левски.

Пристигнали в Соколския манастир, почукали на определеното място и тозчас вратата се отворила – рошавата глава на още сънения игумен се показала и двамата пътника влезли в манастирския двор. “Девойката” влязла в килиятя на игумена, а кираджията почнал да развежда конете, докато попие потта им. В същото време пристигнали двама от най-свирепите турски полицаи в Габрово, навярно предупредени, че Левски ще мине оттук. Като видели дяда Пеня Кавлаков, попитали го: “Какво търсиш тука бре, шипченски хайдутино?” “В Габрово отивам, агалар, да купя на конете юлари” – отвърнал наслуки той. “Че защо с два коня, не можеш ли с едния да отидеш, май си карал някого, я кажи?” Дядо Пеньо успял да се измъкне с хитрото оправдание “Ами, самарите им не стоят уйгун (добре), та може да им купя и самари”.

Турците извикали игумена да прати някого да разведе конете, а те да се настанят вътре при огнището. От игуменската килия се показал млад калугер: “Ела, бре голобрадо!” – извикали го турците и му подали юздите на конете. Дядо Пеньо изтръпнал.... “Момчето в килията ли е” –“Дръж си юздите!” бил отговорът и кираджията познал Левски. След почерпка турците и кираджията тръгнали към Габрово, а калугерчето останало в манастира.


Интересни са случките с Левски. Интересно е как всички турци са го търсили и как никой не е успял да го познае, защото много са били лице в лице с него, а не са успявали да го познаят. Определено можем да кажем, че сам Господ е пазил нашия Левски. И че сам Сатаната го е предал... и то облечен като божи служител... Честно да ви кажа, вторият разказ го прочетох току-що, като го копирах тука. Добре че нещо ме прихвана, та взех да си чистя имейла от тоновете глупости вътре... Искам да се извиня на господин Данаил Гешев и да му благодаря още веднъж за хубавите спомени. Живи и здрави да са хората като него, които все още пазят спомена жив. Поклон!