сряда, 28 май 2014 г.

Българинът, когото обесиха

БЪЛГАРИНЪТ, КОГОТО ОБЕСИХА
(разказ от Димитър Дишев)




Макар че не беше напускал Турция, Сабри Кадир смяташе себе си за европеец не само защото беше роден в европейската част на Истанбул, а и защото   знаеше   френски,   защото   беше   завършил   модерното   военно училище, където жадно беше поглъщал всяка обясняваща положението в страната  мисъл  на  чужденците  преподаватели  и  главно  защото  беше духовен син  на  Ахмед Мидхат паша, единственият  истински  европеец  в империята.
Докато   служеше   в   Багдатския   вилает,   Сабри   Кадир   често   бe разговарял с пашата. Губернаторът го обичаше и го канеше в къщата си, макар че младият офицер беше мюлезим или по европейски лейтенант и разликата в чиновете им беше голяма.
Не сме добре, никак не сме добре! - казваше с въздишка Мидхат и обясняваше  на  младия  човек,  че  Турция  дължи  на  чужди  банки  пет милиарда франка, а дефицитът на държавния бюджет е три милиона лири. В страната няма пътища, за да се развива търговията, няма модерни висши училища и не се изпращат млади хора в чужбина, за да се изучат за инженери и за други специалисти и да тикнат напред местната промишленост. Прочети целия разказ тук

Разкази за Левски

Здравейте, патриоти!
Надявам се да сте добре и всичко да върви добре с вас и покрай вас! Няма да ви губя времето с празни приказки, а ще карам по същество - с мен се свърза Наум Дишев. Той ме потърси, защото неговият баща - Димитър Дишев - е посветил живота си на Левски и е написал 16 разказа за Левски, които в последствие се издават в книгата "Здравей, българино Кунчев!". Наум Дишев предостави два от разказите, за да можете да ги прочетете и да решите, дали да си закупите книгата от e-knigi.eu.
И не забравяйте, че скоро е 2-ри Юни и в 12:00 трябва да станем на крака и мълчаливо да почетем героите, загинали за Освобождението на България! Ето го и единият разказ, а другият ще пусна в отделна публикация :



РАЗБРАХ ТЕ, ДЯКОНЕ!

Йордаки Хаджиминчович и Васил Левски не се бяха карали и почти не бяха говорили, а само веднъж на именния ден на Евлоги Тулчалията си бяха разменили по една кратка приказка. Тогава Йордаки прекъсна разказа си за видяното по Немско, погледна предизвикателно Василя Левски и попита:
- Какво, не вярвате ли ми, господине?
Беше през първите месеци на 1869 година. Йордаки се беше върнал от Лайпциг и беше казал на домашните си, че идва да си почине от учението. “Тъй ами! - подхванаха думите му майка му и леля му Атанасия. - Че то не е лека работа туй, науката, я виж как е прежълтяло момчето!” На хаджи Нено не му беше много по кефа туй прекъсване, но махна с ръка: “Нека остане пък. То беше хубаво по-скоричко да завърши, че да поеме работата тука, ама...” Прочети целия разказ тук