За вас не знам, аз не мога повече... Светът върви напред, а България си прави "кръгчета" . То и самият живот си е колело, но ако е така, това значи, че моментът на истината наближава - или отново ще е "Свобода или смърт" или отново ще се загубим... и този път може да е завинаги... Спи, Дяконе, не се събуждай! А народът... Той защо спи?
No Name е прав... Левски плаче... Всички борци за свобода плачат... България плаче... А народът? Той какво прави? Обикаля по моловете, граби от грабо и се оплаква, че няма пари...
Ах, защо, родих се днес...
вторник, 10 април 2012 г.
Кой разплака Васил Левски?
неделя, 11 март 2012 г.
из Немили-недраги
глава единадесета
Едничкият фотографически портрет, който имаме от Васил Левски, по злочестие, не дава ни най-малка идея за един человек, надарен с такава силна воля и характер. Изкуството не е могло да представи изразителното му лице, осветлено от величието на една идея, която го вдъхновяваше и гореше.
Левски имаше ръст среден, тънък и строен; очи сиви, почти сини; мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанната мисъл и бдение, но което се оживяваше от една постоянна и естествена веселост! Странно! Тоя момък, който проповядваше опасната мисъл за свобода, за смърт, който се излагаше всеки ден на опасности; тоя син на нощта, на пустинята, на премеждията имаше весел нрав! Той беше като Тотя войвода голям песнопоец; и не един път букаците на Стара планина са еквали от гласа му1. Когато посещаваше Букурещ, той заедно с известията за устрояване комитетите донасяше Каравелову в дар шарени, криви, читашки чибучки. Това щастливо настроение беше нужно негли да крепи бодростта му сред всегдашната борба с апатията и подозрителността на роба.
Но когато беше потребно, ставаше друг. Ясността му изчезваше от лицето, погледът му добиваше сериозно изражение, гласът му беше глас, който налага, който заповядва; словото му, просто и безизкуствено, вълнуваше, смущаваше, убеждаваше. Отдето помина (а той мина навсякъде), по дирята си остави нови ламтения, повдигнати въпроси, разбудени жажди. Известността му бързо порасна, влезна в хижата, развълнува градовете, изпълни планините. Словото му будеше человеците, името му будеше населенията. Една нощ той в Пазарджик говори: резултат беше записванието на един милион гроша самоволни пожертвувания! Той често беше груб, не гъделичкаше никого, защото проповядваше една длъжност, а не едно учение. Недостатъкът на знанията му се изкупуваше с напредничавостта на понятията му. Огорчен еднаж от дивотията и суеверието на някои селяни, той им каза гневно:
- Вие ще станете хора само когато проядете месо в сряда и в петък!
Попитаха го един път селяните от Софийско, дето той устройваше трескаво комитети:
- Бай Василе! Когато се освободи България, кого ще си турим цар?
- Ако се бием с турците само за цар, то сме глупци. И сега си имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство - отговори Левски навъсено.
- Ами ти каква служба ще вземеш тогава?... Зер, пада ти се най-първа служба.
- Никаква. Ще ида у други поробени народи, да правя това, което правя тук сега.
И той говореше искрено.
(цъкнете на заглавието, за да прочетете целия разказ)
Чистият път
Чистият път
Епизод из живота на Васил Левски
В комисията по откриването паметника на Левски в София, в която бях член, ставаше разговор върху великия проповедник на свободата. Понеже всичките членове от тази комисия много или малко лично познаваха Левски, разказваха се анекдоти за неговата безстрашливост и смелост при най-трудни обстоятелства, за неговата съобразителност и хладнокръвие в опасностите, с които беше насеяна всяка стъпка от неговото скиталческо съществувание. Всичките тия разкази, един от други по-невероятни и изумителни, хвърляха ново освещение върху моралната сила на Дякона и прибавяха нови зари на ореола, с който този тайнствен, почти легендарен лик стои окръжен в нашето въображение. От всичките наши първи революционери само един Левски може да печели от всяко ново разчопляне на неговия живот. Другите са една смес от светлини и сенки, всичките имат своята опака страна, тяхното обаяние неминуемо губи от силата си и блясъка си, щом личностите на тия революционери изцяло се покажат на нашия любопитен поглед. Една покровителствена завеса е нужна за известни страни на техния характер, за известни моменти на техния метежен живот. Затова задачата на техния биограф е деликатна, когато той реши да изрисува живота им с фотографическа точност. Ние видяхме колко повреди Захарий Стоянов при подобен един случай (опита за биографията на Христо Ботев).
(цъкнете на заглавието, за да прочетете целия разказ)
Из кривините
(Едно възпоминание)
Пристигнахме доста рано на Карнарския хан. Както е обичаят, отседнахме там и влезнахме в кръчмата, за да си починем и хвърлим по чашка гроздова ракийка, преди да уловим кривините на Стара планина, която се зеленееше пред самата вратня на хана.
Аз пътувах насам за пръв път. Но троицата ми другари съграждани бяха стари влашки хаджии и познаваха добре пътя за Влашко - Колхидата някога на сопотненци и карловци, - за дето ме изпращаше баща ми с десетина минца, пуснати в портмонето ми, плюс няколко благословии за честита печалба под крилото на един сродник.
Ето защо през целия път дотука мене ме преследваха безпощадно, като конска муха, куплетите на блудкавичката песен:
Лятна нощ се превалява
и след лъскава зора
млад юнак си кон извожда
из железните врата.
С бащина благословия
той на коня възседнал,
за честита търговия
той намислил й тръгнал.
(цъкнете на заглавието, за да прочетете целия разказ)
Абонамент за:
Публикации (Atom)